Безсмислено стихче

Не мога повече да се надявам на небето,
дори земята чезне под краката ми и се изгубвам...
Каквото и да сторя все е дело на ръцете ми...
с сърце отдавна нищичко не си е струвало...

Една снежинка кацна на перваза ми...
и се стопи под стъпките на бързите врабчета...
Не я пожалиха и я прегазиха...
преди да се научат да летят задето...

Едно такова е нелепо всичко сутрин
и вечерта заспива винаги със хапче упоена.
За да не помни , да не страда, да не вкусва...
един живот препълнен със безвремие....

И аз така от вечерта се уча... не прощавам
на себе си, за да простя на онзи горе...
От утре знам и той ще спре да се надява...
от осмия етаж да ме събори.